Екак - Как? Какво? Къде? Защо?

В една студена зимна утрин на месец януари 1989 година, Фочко Фиков се събуди и установи, че нещо не е наред в живота му. Ама ужасно не беше наред. Стана, налундзи пистовите галоши /подарък от ТКЗС-то през 75 година/ и отиде по вънка .
Когато видя кръвта, сякаш не се учуди. Дълбоко в себе си очакваше нещо лошо. Прибра се вътре да се отопли. Взе еднолитровата кана и слезе в мазето да закуси. Когато потече гъста и мощна струя от божествения еликсир, Фочко потръпна и треперещите му ръце едвам удържаха каната. Изпи я на два пъти. Седна и започна да мисли трезво. Прозрението го удари като гръмотевица у главата.
За пръв път в историята на рода им, мъж не си беше изпил виното до нова годин. Не само не го беше изпил, не беше го и преполвил. За баща му Съби, това беше недопустимо, за дядо му Фико, това беше престъпление, за прадядо му Танас, това беше грях пред Бога.
С треперещи пръсти Фочко започна за брои бурканьете с консервирано месо. Ужасен установи, че две трети си стоят непокътнати. Лани на тази дата не беше останал нито един.
Излете се из магазата, сякаш дявола беше по петите му. Реши незабавно да се консултира с Перо Дофтора. Перо бе най-грамотният човек у селото, макар че лекарската му практика отдавна бе отнета. Бе преспал с пациентка. А всъщност беше добър ветеринар. Но както и да е, тъкмо щеше да съчетае нещата. Шугавата му магаричка, Мица, се нуждаеше от подрязване на копитата. Каза на бабичката на къде се запътил. Знаеше че няма смисъл, но го направи по навик. Тя нямаше да го проумее.
Перка Фикова измуча нечленоразделно. Спомни си, че лани децата я бяха водили „на градо”. Откриха и болестта на Хлъцмайнер. Фочко не го познаваше тоя Хлъцмайнер, ама познаваше добре бабичката. Полани она водеше овците, сега овците водеа неа. Иначе не моаше да са прибере. Понекога скиташе като кьорава кобила из гробища. Дядо Фочко неведнъж беше кръстосвал пустиняците заради нея. Отърси се от спомена и тръгна към Перови.
Разказа всичко на Перо, който внимателно го слушаше, а още по внимателно се дръгнеше по слабините.
-Лазда а рак на стомаха тава! – компетентно заключи Перо Дофтора.
-Къф рак, бе Дофторе? Я не съм одил на рекътъ от миничък, що ше чини рак у мешината ми? - учуди се Фочко.
-Тава а болес, бе! Не а животно! Ти едеш, ма са не праиш, оно та еде тебе, ти пиаш, ма се не праиш, па оно се праи - пиа та тебе. Ше одиш у еМБАЛ! - ядоса се Перо.
Фочко се сети за виното и бурканьете и изтръпна. Отпръвом се възпротиви:
-Абе мани ти таа работа. Тоа моа да е еМеБАЛ, амо моа и да а еМнееБАЛ и да ма докачи мене! Кво ше чиним тама?
-Тава не а човек, бе! Тава а болница! Преглеждат ората! Заколяй и свари една убава кокошка за армаган на докторете, при ним с празни ръце са не оди. Не обесневай съ, а лови треня и право у градо – нареди безпрекословно Перо.
Изрязаха копитата на Мица и Фочко пое обратно към вкъщи. Когато се прибра в двора, взе една гьостерица и рапна през краката любимата си кокошка – ЙоФка. Они са прекръшиа лесно, така щеше да я хване и заколи без проблем, след като обедва.
Отбеляза в календара с големи букви „УЙ”. Това означаваше „да Ущипем ЙоФка”. Мъка покоси за момент сърцето му. ЙоФка бе тлъста голешива кокошка, много приличаше у главъта на тъща му, имаше същите очи и прическа. Затови и носеше името на тъщата, Бог да е прости…
Сабале Фочко пътуваше „за градо”, а сърцето му сякаш бе стегнато в стоманени клещи. На гарата се качи у една таксиметрова кола и след 5 минути спряха пред болницата.
Улете са удин голем калиндор и кво да види. Насекъде щъкат ора като муи без глава. Секи дзвека и дига гюрунтия.
„Ора без работа” тъкмо си помисли Фочко Фиков, когато една рошава невеста у бела престилка го попита нервно:
-Дядо, за какво си тук?
-Па я ма прати Перо Дофтора от наше село, каа да немам рак у мешината – притесни се Фочко Фиков.
-Ела с мен! – рече рошавата невеста.
Влязоха в една канцелария. Фочко се виде у едно огледало и учтиво се поздрави, като не забрави да си свали капата. Сестрата обясни проблема. Доктора го викна и го разпита какво е състоянието му. Фочко подробно обясни, после подаде варената кокошка, а доктора докато казваше, че няма нужда, вече я беше прибрал в един шкаф.
Доктора му даде едно апче и завре един длъг маркуч през устата право у мешината, на маркуча имаше ламба.
„Таваа а що там е тъмница” - помисли си Фочко.
-За мен няма проблем в стомаха, но ще те пратя на колоноскопия. – заключи медика.
-Ааааааа, я моа съм дрът, ма мани ти да ма скопеват. Не сакам и да чуам! - възпротиви се нашият.
-Дядо, това не скопяване, а изследване на дебелото черво - търпеливо обясни д-р Илиев.
Ако дедо Фочко знаеше, че това изследване е да" ти бръкат с една жилезна тръба у гъзо", па не маше да са съгласи, па дако си неа скопеванье.
Това си мислеше, когато стоеше в поза партер и сестрата му метна един зелен чаршаф на гръба, да му се не видат срамотиите. На чаршафа имаше само една дупка, там дека е дупката на дупето.
Доктора бръкна у един шкаф и извади нещо, което заприлича на дедо Фочко на далекоглед, за последно беше виждал такова нещо у казармата. Много се учуди, когато доктора намаза тръбата с „гъша мас”, преди да му я завре.
-Дофторе, да си отворим устата да влене светлина, така нема да видиш нищо с тоа бинокил! – учтиво предложи дядо Фочко.
-Мълчи, да не ти я вкарам през устата тази тръба – нервно се сопна доктора.
-Па я като и глеам метража, мислим и от там да стигне – предположи Фочко.
-Ставай и се обличай. Нямаш рак, имаш хемороиди. Ще вземеш тази рецепта и ще си купиш един крем за мазане и осем свещички за успокояване – каза и написа с неразбираемия си почерк д-р Иванов.
-За крема ясно, ма свещите кво да праим? – попита дядото.
-Ще си ги завираш в дупето всяка вечер – обясни му този път сестрата.
-Тава убаво, ма да ги палим ли? – опита се да се ограмоти Фочко.
-Няма да ги палиш, а сега тръгвай защото имаме други пациенти. – отвърна д-р Иванов.
Фочко Фиков напазарува всичко, прибра се с треня у село, ама ни си маза, ни си завира свещите. Направи медицински експеримент, завре една свещичка на кучето в дупето. То се дърпаше и пищеше, но в последствие не му стана нищо. Фочко Фиков знаеше, че незапалените свещи не стават за нищо. Нищо, че беше прос човек и не беше дофтор.
От този ден, никога повече не се случиха няколко неща в живота му.
Дедо Фочко никога повече не поиска съвет от Перо Дофтора, никога повече не стъпи у градо и никога повече не допусна да има вино след Коледа. И така си умре здрав на 97 години. В последния ден от живота си се радваше. Радваше се, че е човек от село. Гражданьете беха сбъркани, бъркаха си в гъза с повод и без повод и объркаха мозъка на баба Перка. Но тя беше там горе и го очакваше. Щеше да е отново млада, той също и двамата отново щяха да се обичат, да засадят нивичка и да гледат животинки. Дойдоха в мир на тази земя и в мир си тръгнаха от нея.


Автор: Пламен Валентинов, Монтана